Сгрешен

Аз съм грешка. Според майка ми и баща ми.

Тя била на осемнайсет, а той на деветнайсет. Луди, фриволни студенти. Направили са ме вероятно в къщата на Лулу Владигеров, брата близнак на Панчо Владигеров. Били там на купон и останали да преспят. Не е напълно сигурно, но е възможно там да е станала грешката. Иначе баща ми е държал някаква таванска квартира около паметника на Левски. Може и там да съм се образувал. Няма значение къде. По-интересното е, че никак не са искали да ме "правят". Нахално съм се натресъл в безгрижния им студентски живот, пълен с бляскави мечти за бъдещето, изключващо мен.

Силно се притеснили и двамата след новината за тази бременност. Когато тръгнали към единствената възможна стъпка за тогавашния момент, аборт, се оказало, че няма да стане. Докторите казали: "Не може!"

Така грешката, която по-късно се оказала вярна, станала неизбежен факт...

Роден

На 14 октомври 1970 г., в пет сутринта съм се показал. "Мъжко!" - съобщили на баща ми.

Кръстил ме Васко. На дядо ми по бащина линия, който се казва Васил. И на неговия баща, който също се казва Васил. Прекалено грубо му се сторило това име Васил на баща ми, и ето ме, Васко Петров Василев. 40 години по-късно преразказвам тези неща, на които самият аз не съм бил очевидец и на мен са ми били разказани. От семейство Василеви.

Семейство Василеви

Въпреки че съвместният живот на моите родители започнал с грешка, те продължават да са заедно вече четиридесет и една години. Те са с много по-стабилен брак от други бракове, намислени, планувани, с добра основа. Може би пък грешката е била най-доброто, което е можело да им се случи?

Да видим...

Трудно е да впишеш майка ми и баща ми в стандарта на определението "родители". Първоначално, след кратък опит, са се отказали да се справят с мен.

След двудневен живот в квартирата на родителите ми съм се отзовал в педиатрията. Професорът, завеждащ отделението по това време, бил баща на приятел на нашите и ме взел да се грижат за мен. В педиатрията ме гледали около шест месеца. След това дошли прабаба ми и прадядо ми от Пловдив, преценили, че те са моите хора, и ме прибрали при тях, за да се грижат за мен.

Всеотдайността на майка ми и баща ми проработи по-късно. Когато осъзнаха, че имам талант. В началото цигулката не беше "на всяка цена", а просто "с нещо да се занимавам". В този смисъл ми се случиха най-прекрасните родители. Те някак инстинктивно и постепенно се превръщаха в суперродители.

Сега, като се връщам към детството си, като поглеждам с очите на възрастен към него, от нито един спомен не изскачат викове, караници, дори най-елементарно повишаване на тон. Винаги са били обединени срещу мен или напротив, в моя подкрепа, но като един човек, а не като двама. Никога не са прилагали играта на добро и лошо ченге. В този смисъл съм им благодарен, че не ми се е налагало да вземам страна или да преценявам кого обичам повече. Сигурен съм, че са си имали своите неизбежни проблеми, но никога не са ме допускали до тях. Това създава чувство за силно семейство.

Щастлив съм с родителите, които имам. Ако имах правото на избор, не бих си избрал никои други. Ако не бяха те, нямаше да съм точно този човек, който съм.

И двамата са музиканти. Баща ми е цигулар, а майка ми пианистка. Дядо ми по бащина линия - Васил, на когото съм кръстен, пее страхотно, има невероятен музикален талант, без никога да е учил ноти или музика, а неговият баща - прадядо ми Бечо, от Смолян, е участвал в концерт за 1001 гайди в Широка лъка.

Родителите ми винаги са били толерантни към моите интереси и тези на сестрите ми. Музиката никога не е била задължителна. Не е била фикс идея или амбиция, а само за обща култура и изграждане на навици за действие извън училище.

Интензивната работа с баща ми беше доста определяща за мен. Ние двамата бяхме в различни социални роли - и на баща - син, и на преподавател - ученик. Бяхме и приятели, заедно спортувахме, ходехме на екскурзии...

И до днес сме много близки.

Децата

Случва се да ме питат защо нямам деца или защо не искам деца...

Ами аз съм гледал деца цял живот - сестра ми Вероника, а по-късно и брат ми Борислав. Много помагах на родителите ми. С малките си две сестри Виктория и Вивиан почти не съм живял, с изключение на ваканциите и по време на гостувания. Въпреки физическата раздяла сме силно привързани.

Когато започнах работа с Ванеса Мей, тя беше на десет. Почувствах я като по-малка сестра. Обикнах я. Грижих се за нея, докато не навърши осемнайсет.

Минал съм през всички етапи на гледането на деца. Имам чувството, че ще пропусна тази нормална човешка фаза и ще имам направо внуци - нали съм вундеркинд...

Оформление

Прабаба ми и двете ми баби също са кодирали част от себе си в най-ранните ми години, когато съм живял при тях. Всеки човек, който съм допускал да ми стане близък след това, е оставял по нещо в мен, все едно съм витрина на магазин, на която според сезона сменят оформлението. Различен цвят, различна дреха, снежинка или кокиче. Дребни детайли. Но витрината винаги си остава една и съща. Седи си на същото място, на същия магазин.

С Памела, майката на Ванеса Мей, съм живял и работил най-дълго

Била е най-близкият ми човек доста години. Със сигурност съм научил много от нея. Но си мисля, че човек не се променя особено през живота си. Аз съм това, което съм, независимо от опитите на хората около мен да ме променят в една или в друга посока. Дори независимо от собствените ми опити да се променям. Човек се научава и приема разни навици спрямо средата, в която живее, като например да не си поставя лактите на масата, когато се храни, или да пикае седнал. Но характерът му едва ли се променя от това.

Често мисля за смъртта

Когато се занимаваш с музика, а музиката е нематерия, почти няма ден, в който да не мислиш за смъртта. Заради това, че предметът ти на работа е духовното, смъртта винаги е тема.

Не знам дали вярвам, че съществува прераждане. Но се надявам да съществува. Може би любовта ми към испанската музика е продължение на нещо...

Когато стана много стар, искам да съм като дядо ми Васил. Той се вълнува от жени вече осемдесет години и казва, че само ЕГН-то му е в повече и може да продаде малко. Дядо ми е в страшна форма. Толкова е жизнен, енергичен, с бърза мисъл... Наистина е впечатляващ.

Искам да съм здрав и да умра бързо, когато му дойде времето. Не искам да съм болен и зависим. Искам да мога да съм в движение непрекъснато и да не се налага да променям ритъма си на живот. Искам да мога да пътувам до последно.

Под редакцията на Ваня Щерева

ВАСКО ВАСИЛЕВ